проф. д-р Мария Нейкова
Сравняването е предизвикателно занимание, обвързано с много условности и уговорки. Когато предметът на изследването е процесът на европеизация от българска перспектива, а изводите се търсят чрез сравнителен анализ на медийното отразяване на европейските теми в България и Великобритания, първият въпрос неизменно е защо са избрани тези две страни.
В неспирния си ход времето наслагва нови нюанси, оттенъци и светлосенки върху създадени за конкретен отрязък трудове. Често новите развития предизвикват съмнения, поставят под въпрос тези, опровергават ги. Има обаче и „щастливи” ситуации. Така се случи и с труда на д-р Ралица Ковачева. Емпиричното изследване се разполага в петте месеца от февруари до юни 2014 г., а на 23 юни 2016 г. британците подкрепиха на референдум излизането на Обединеното кралство от Европейския съюз (ЕС). Неочакваният изход от референдума и последвалите го дискусии подчертаха актуалността на труда, публикуван в книгата.
„Център и периферия на европеизираните публични сфери” е много добре структурирана книга, подредена ясно и достъпно за най-широка публика (към публиката ще се върнем отново в края). Достъпна е въпреки много сериозната академична теоретична част на работата. Книгата носи всички белези на изключително добросъвестния подход на Ралица Ковачева към сложната задача.
Науката и журналистическата практика авторът съюзява в постигането на задачата да потвърди и обясни мястото на европейските теми в българските медии и оттам – мястото на България в Европейския съюз. Сериозно е защитен изборът проблемът да се интерпретира през концепцията за европейската публична сфера с опора върху реалните й проявления като процес на европеизация на националните публични сфери. С този избор книгата е принос към съществуващите изследвания, дори само като представя актуални емпирични данни от България – нова държава членка на ЕС.
Разгръщането на темата започва с представяне на развитието на процеса на европейска интеграция и на историческите обстоятелства, които го пораждат и съпътстват, и паралелно на теориите за интеграцията, които интерпретират етапите й. Началният етап на процеса на европейска интеграция е силно повлиян от възгледите на федерализма, неофункционализма и либералния интерговерментализъм. Изтъкнати са важни характеристики, като например отсъствието на исторически прецедент на съюза, който се изгражда в Европа след края на Втората световна война. Читателите могат да се запознаят с идеите на основателите на ЕС и на видни европейски политици.
Още първите теоретици на процеса подчертават важността на обвързването на развитието с демократичната легитимност на обединението. Отслабващото участие на гражданите в европейски избори или дебати се дължи на „липсата на забележимост на европейските проблеми в съзнанието на европейците” (с.47). Това подтиква теоретиците да обърнат внимание на целта на европейската интеграция – има ли тя ясен край, или се задоволяваме с движението към един отворен, неизяснен финал. Без да се спираме на развитието на всички теоретични интерпретации, следва да отбележим появата на сцената на социалните конструктивисти, които „поставят на дневен ред ролята на идеите и дискурсите в процеса на европейската интеграция” (с. 55). Тук Р. Ковачева въвежда редом с институционалния модел на ЕС комуникационните процеси, дискурсите, идентичностите и ценностите като фундамент на социалната реалност, съ-изграждана и съ-преживявана от Съюза и неговите граждани. Представяйки социалния конструктивизъм, тя въвежда темите за транснационалната публична сфера, диференцираната интеграция и нейните плюсове и минуси, темите за център и периферия на ЕС. В последната тема е представена и все още недостатъчно изучената гледна точка на новите държави членки.
Важен акцент предлага приносът на федералистите, които първи съзират предизвикателството в трудностите европейските публики да бъдат убедени, че самите те – а не правителствата, – трябва да създадат бъдещето федерално политическо обединение с необходимата демократична легитимност. Това е възлов проблем от интерес за Р. Ковачева – как да бъдат привлечени обществата на държавите членки, всички хора към по-добро разбиране на идеята и практиката на ЕС, как те да бъдат ангажирани с обединението. Именно в тази посока тя търси ролята на медиите – че те могат да имат принос за повишаването на разпознаваемостта на европейските проблеми в съзнанието на европейците.
Авторът изяснява плюсовете и минусите на диференцираната интеграция и основателно отбелязва, че в условията на почти удвояване на държавите членки на Съюза „движението на няколко скорости изглежда единственият възможен начин задълбочаването на европейската интеграция да продължи, без да бъде заложник на различните интереси, различното икономическо равнище, различните социални и политически условия в държавите членки” (с. 69). Съществена част от това изясняване е въвеждането на гледната точка към диференцираната интеграция на новите държави членки. Тук Р. Ковачева откроява разликата „между експертното разбиране на диференцираната интеграция като възможност да продължи напредъкът в интеграционния процес и публичното възприемане на „Европа на две скорости” като негативно явление” (78–79). Още в тази част са направени и важни препратки към българската реалност, с поглед към предстоящия анализ на емпиричното изследване.
Теоретичната част, която представя ключовите етапи в процеса на европейската интеграция, развитието на посветените му изследвания, основни теории, школи и подходи, завършва с ясното послание, че за повечето европейци Европа продължава да бъде предимно медиен образ. Съществената разлика е, че след 2008 г. се говори много за Европа, и затова сега е важно да се отговори на въпроса „Какво се говори?”. Това е и основен въпрос, на който Р. Ковачева търси отговор в книгата си.
Същностните за изследването концепции се въвеждат по-нататък в теоретичната част. Те са: европейска публична сфера, европеизация на публичните сфери, център и периферия на европеизираните публични сфери. Процесът на европеизация на националните публични сфери е обектът на изследването. В увода авторът посочва, че интерпретира европейската публична сфера не като ефимерен „похлупак” на националните публични сфери, а като мрежа от комуникиращи помежду си европеизирани публични сфери. И което е по-важно, Р. Ковачева не само заявява, но и не подхожда нормативно, а се съсредоточава върху измерване и интерпретиране на това, което реално се случва по времето на емпиричното й изследване. Тя отчетливо откроява основният проблем – отсъствието на европейски дебати, които да доближават хората до вземаните на равнището на Съюза решения и неговите институции.
Адекватни са въпросите, които тя задава във връзка с приложимостта на теорията за публичната сфера в съвременността. Тези въпроси са свързани с демократичните транснационални публични сфери, със суверенните власти, които общественото мнение трябва да ограничава, със съотнасянето на публики и власти, с това кои са съответните на дадени власти публики, кои са уместните членове на дадена публика, на какъв език и чрез какви медии те трябва до комуникират (93–94).
Р. Ковачева очертава хипотетичен модел на европеизация на няколко скорости. Очевидно развитието на дискурсивно ядро, на дискурсивна полупериферия и периферия предхожда разговора за Европа на различни скорости и това разминаване е трудно или дори невъзможно да се компенсира.
Тук си струва да се обърне внимание на един почти винаги пренебрегван аспект. Цитираните в труда западни автори не вземат под внимание рязкото преминаване на новите държави членки от една обществена форма на управление към друга, при това за много кратък период. И когато аргументират избора си например да анализират само стари държави членки, те посочват техните по-развити модели на комуникация само „под влияние на по-дългия интеграционен процес” (с. 118). Нещата се усложняват още повече, когато направим следната съпоставка. Ако сравним времето от Вестфалския мир и от европейската интеграция до наши дни, ще видим, че става дума за опозиция между близо четири века срещу около 60 години. Това фактическо напрежение е много трудно да бъде преодоляно бързо и лесно, за кратък период. Казано по друг начин, става дума за непосилна конкуренция на краткия интеграционен процес с няколковековното утвърждаване на националния суверенитет на държавите. Спрямо този фон въпросът „Преодоляно ли е разделението на Европа” би получил различен отговор. При това интеграцията не е въпрос само на време, а и на изходни позиции към нея, на интериоризирани ценности, които – в случая на новите държави членки – се нуждаят от още доста време. Така идва на мястото си изводът на изследването „Европеизация на политическата комуникация и мобилизация в европейските публични сфери”, че няма причина да обвиняваме журналистите, защото „политическата система е тази, която да направи Европа по-значима за публиката и тогава медийната система ще я последва” (с. 127).
Ключовото допускане, залегнало в сърцевината на изследването, е, че „в отражение на политическите и социалноикономическите процеси в ЕС […] по отношение на европеизацията на публичните сфери можем да говорим за сходен процес на диференцирана европеизация” (143–144). Тук Р. Ковачева се спира на съществените според нея медийни теории, в чиято светлина по-нататък се анализират емпиричните данни. Критично са разгледани теорията на информационните ценности, теорията за определянето на дневния ред, фреймингът. Тя изтъква необходимостта от предефиниране на основни понятия от теорията на медиите и комуникацията и разбирането им за ролята в публичната сфера.
Последната глава на книгата съдържа съпоставителния анализ на емпиричното изследване. Заслужава много сериозно да се изтъкне обемът на изследването – Р. Ковачева лично е регистрирала 3356 единици (информационни и аналитични текстове) в продължение на петте месеца през 2014 г. Изтъквам това, защото който не го е правил, дори в много по-малки размери, трудно ще си представи за какво огромно усилие става дума. В регистрираните публикации ЕС е обект на вниманието или субект на действието, а не е само споменат. В този план тя приема като „европейски теми” онези, които пряко се отнасят до ЕС и българското членство в Съюза, както и по-широк кръг теми от различни области, в които Съюзът играе роля или България има отношение като член на ЕС.
Крайната точка на емпиричното изследване и на неговия анализ е да се направи опит за заключение за процесите в българската публична сфера. Още в увода на книгата Р. Ковачева посочва сред основните въпроси пред емпиричното изследване следното, свързано с някои интересни парадокси: социологическите данни сочат, че българите са сред нациите с най-високо доверие в ЕС, а в същото време се нареждат непосредствено след британците и на опашката в ЕС по отношение на чувството за европейско гражданство. Можем ли да си обясним това с работата на медиите по европейските теми, пита тя.
Какво показва анализът на данните, събрани с помощта на две регистрационни карти? Авторът плътно очертава почерците на всички наблюдавани медии – и български, и британски. Количеството на публикациите на информационно равнище в избраните британски и български медии е сравнимо. Качественият анализ обаче дава отговор какво се крие зад сходните данни в количествено отношение. Ще откроя аспекти като тематичната палитра на публикациите и източниците им, които ясно очертават разликите в двете национални публични сфери. Потвърден и реалистично неоптимистичен е изводът на Р. Ковачева, че българската публика не получава информация, свързана с ЕС и българското членство в него, голяма част от публикациите са с ниска информационна стойност и не всички изследвани медии гарантират равнопоставено представяне на различните гледни точки и плурализъм (с. 209).
Не е в полза на българските медии и сравнението на аналитично равнище – „драматично” малко са аналитичните материали в българските медии за целия период на изследване в сравнение с тези в качествения британски печат. „…Британските медии не просто отразяват политическите дебати, свързани с европейското членство на страната и бъдещето на ЕС, но и участват в тези дебати, като заявяват ясни, различими позиции (чрез редакционните коментари), дават думата на различни (собствени и външни) автори да изразяват противоречиви мнения и в крайна сметка, съвместно, формулират и отстояват националния интерес. Картината в българските медии е доста по-различна. Освен очевидно малкото количество аналитични материали, разпределението им според това чие е авторството прави картината още по-песимистична.” (с. 218) Българските медии не използват човешкия ресурс, с който разполагат, включително в чужбина. По идеологически, икономически, по подозирани или реални партийни обвързаности пренебрегват важни политически тези и техните носители. Тук авторът е отбелязал още нещо много важно. При представянето на медийните теории Р. Ковачева е посочила, позовавайки се на Джеймс Къран, че медиите са „по-скоро отразяващи, отколкото оформящи обществото” (с. 151). Така в анализа на емпиричното изследване адекватно се вписва наблюдението за липсата на съдържателна връзка между българските партии и техните европейски политически семейства.
От интересните и очакващи размисъл и действие изводи ще откроя един, който като че ли е станал патентован придружител на названието Европейски съюз още от края на 90-те години на миналия век:
„Рамките, в които се разполагат медийните публикации, са в диапазона от „ЕС дава пари” до „ЕС не ни зачита”, а образът на Съюза е на външна сила, която дава или отнема, налага или изисква нещо от България; отсъства елементът на съучастието на България в процеса на взимане на решения в ЕС” (с. 232).
Р. Ковачева ни дава своя отговор по повод поддържането на противоречието между високото доверие на българите към ЕС и ниското чувство за европейско гражданство: Очевидно можем да си го обясним с ролята на медиите. Веригата започва обаче с българските политици, чието говорене през медиите достига до широката аудитория. Самите медии (журналистите) поради различни причини често прибягват до препечатване на платено съдържание, без да го обозначават като такова. Също така по различни причини в българските медии има „драматично”, използвам определението на Ралица, малко аналитични материали във връзка с евроизборите. И тук искам да отбележа, че става дума за липсата на авторски, особено журналистически, аналитични материали по европейски теми. Логично при това положение няма как да очакваме да се проблематизирт темите за европейското членство на България и бъдещето на Европейския съюз.
По-скоро риторично според мен звучи въпросът „Председателството на България на Съвета на ЕС ще промени ли това положение?” Въпрос, който ме връща към обещанието да завърша с предисловието на книгата и с отговора на питането в заглавието „Каква Европа искаме”.
Разнородни групи читатели могат да намерят отговор за себе си в книгата. Читателите неспециалисти могат в синтезиран вид да придобият представа за развитието на процеса на европейска интеграция и на нейните изследвания, да станат по-информирани граждани. И не на последно място – да затворят книгата като по-информирани и по-критични потребители на медиите.
Политолозите и специалистите по европейски изследвания могат да видят европеизацията от медийната перспектива.
За политиците книгата може да послужи като вдъхновение, с чиято помощ да променят начина си на говорене за Съюза.
Журналистите могат да се възползват от критичния, но добронамерен страничен поглед на автора; да намерят в книгата идеи как да работят качествено и отговорно в средата в Българя, която не насърчава подобно професионално поведение.
Завършвам с искрената си надежда, че книгата ще бъде прочетена от поне някои от българските политици, от поне някои собственици и главни редактори на медии, от много журналисти, студенти – не само по журналистика, както и от всички граждани, които се вълнуват от европейското бъдеще на България, които искрено търсят отговор на въпроса „Каква Европа искаме?”.