Снежана Попова. Медиен разказ. УИ „Св. Кл. Охридски“, 2017.
Орлин Спасов
С книгата „Медиен разказ“, публикувана в Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, Снежана Попова продължава една устойчива изследователска линия, следвана през годините. Интересът към този проблемен кръг се среща още в предишни нейни книги като „Социално време и медиен разказ“, в работата й по научни проекти, в преподавателската й дейност. Постепенно за Снежана Попова медийният разказ се оформя като благодатна централна тема, около която се съсредоточават научните й търсения.
Този устойчив интерес не е случаен и следва важни промени в медийния пейзаж. В новата книга той е движен от ключовата роля на разказите за разбиране на промените в медийния текст, настъпили в хода на дигиталната революция. „Медиен разказ“ актуализира теорията и практиката на наратологията в най-съвременен контекст и прави голяма крачка напред в изследванията.
Текстът се състои от три основни части. В началото е направен преглед на теоретичните подходи към понятието разказ и по-специално на мястото му в медийните и журналистическите изследвания. Втора глава също е теоретична, като в нея вниманието е насочено към видовете разкази и разказвачи (или разказващите субекти, по Пол Рикьор). Последната част сменя ракурса и въвежда читателя в едно по-инструментално поле, в което е показано как теоретичните модели работят на терена на конкретни изследвания (с поглед към наративния анализ, дискурс анализа, контент анализа, анализа на рецепцията и други важни подходи към текста в медиите). В тази част са приложени три изключително интересни анализа на български медийни разкази (по-точно макроразкази), обединяващи текстове, свързани с определена тема: Афганистан, Ирак и темата „бежанци”. Заедно с тези обособени в самостоятелна глава казуси, книгата предлага на читателите и редица други примери за анализ на журналистически наратив от европейската и българската медийна практика, от опита на традиционните и на новите медии.
Така изградена, структурата на книгата е много прецизна и въвеждането на читателя в проблематиката става постепенно и внимателно, с изясняване на всички важни детайли. Трябва да се отбележи, че в интернационалната научна литература както теоретичните дебати, така и реализираните приложни анализи, свързани с медийните разкази, са изключително обхватни. Цялата сложност на тези две взаимодопълващи се полета е представена в книгата на Снежана Попова по изчерпателен и балансиран начин. Теорията подготвя терена за анализите, анализите препращат към теорията и я обогатяват. Разгледаните казуси далеч надхвърлят целите на обикновеното илюстриране на възможностите на наративния анализ и имат ценен принос за разбиране на журналистическите практики в българските медии в една по-широка историческа рамка (трите казуса обхващат развития между 1998 и 2015 г.).
Силна страна на изследването е анализът на начините, по които разказите участват в конструиране на медийните репрезентации. В медиите, напомня авторката, съжителстват различни наративи, част от които не са журналистически. Проследяването на взаимните влияния между различните видове разкази заема едни от най-интересните страници в книгата. Същевременно разказите са описани като трансмедийни (преминаващи от медия в медия) и като принципно отворени. Именно тези техни характеристики, разгърнати активно в новия дигитален контекст, постепенно започват да поставят под въпрос самото класическо разбиране за медиен разказ. Кризата на кохерентните линейни наративи, фрагментацията, интерактивността и други важни промени довеждат, по думите на Снежана Попова, до „всевластие на неопределеността”. Но в тази нова ситуация на наративна неопределеност не става дума за носталгично завръщане към сякаш по-устойчивите медийни разкази от времето преди дигиталния обрат. Такова завръщане едва ли би било възможно. Поради тази причина книгата поставя на преден план по-скоро въпроса за отговорността на разказвача за разказа. Тъй като чрез разказването се конструира свят, етичният ангажимент на авторите на истории, получаващи живот в медиите, е особено важен – може би дори по-важен от времето на традиционния, „аналогов“ медиен разказ, защото днес в контекста на интернет възможностите за преднамерено насочване на вниманието на публиката в една или друга посока са много по-големи.
В „Медиен разказ“ читателят ще открие характерната и за други публикации на Снежана Попова широка теоретична култура и предпочитание към интердисциплинарните подходи, преплитащи елементи от изследванията на текста, теорията на комуникациите, медийните и журналистическите изследвания, социологията и др. Ясно видим е сантиментът на Попова към едно теоретично ядро, формирано от ключови френскоезични автори с принос към наративния анализ: от Ролан Барт, през Пол Рикьор и Пиер Бурдийо, до учените от белгийския изследователски център „Обсерватория на медийния разказ”, за да споменем само част от тях. Разбира се, афинитетът на Снежана Попова към френска теория не е за сметка на други научни традиции, също добре представени в книгата, но е знак за собствените й предпочитания към една по-специфична нагласа, която по-често и по-интензивно препраща към философско рамкиране на анализа.
Появата на книгата „Медиен разказ“ несъмнено е интелектуален факт с голяма значимост за медийните изследвания. Българската наука отдавна се нуждае от подобен обобщаващ труд. В контекста на огромните промени, донесени от дигиталната революция, медийните разкази запазват централна роля при формиране на посланията към аудиторията. Ето защо разбирането на структурите на разказа, на позициите и нагласите на разказвачите, както и на възприемането на историите от публиката, остават от фундаментално значение. Книгата предлага ключ към това знание.